Като часовник – тик-так, тик-так, ще бъде пет часа, шест минути и седем секунди, ще умре още една жена.

Ще умре поредната Катя, поредната Виола, поредната Елена, поредната Дарина. И много, много други „поредни“, преминали за 24 часа през криминалните сводки под формата на инициали – някои от тях пребити с чук в някое село, други удушени в апартамент в някой краен квартал на Бургас.

И понеже човешкият мозък е устроен така, че има някакъв предел, някакво насищане на подобни емоции, след което не може повече да ги обработва, започваме да слагаме тези случаи под знаменателя на битовите драми. Под знаменателя на онези неща, които се случват „и на други места по света“, което ни позволява да не проявим по-нататъшен интерес по темата защо, по дяволите, в последната година в България 22 жени са умрели от ръката на партньора си или друг близък мъж.

За да могат всички да разберат правилно колко сбъркани са нещата, искам да си представите, че нещата бяха наопаки.

Представете си, че у нас само за една година 22 мъже са изгубили живота си, убити, удушени, изгорени, сваляни с шутове от автомобили и бити насред пътя, стреляни от упор, пребивани със стикове за голф, удряни с чук в главата и изнасилвани от собствените им жени и партньорки.

Можете ли да си го представите? Аз не.

Няма обаче да говорим за това сега, нито ще дискутираме кой кого убива повече, защото статистиките са ясни, мъртвите са погребани и когато говорим за трупове и техните убийци, няма как да кажем на черното бяло.

Сега ще говорим за омразата. За омразата към жените. За начина, по който обществото дискутира случай, в който 26-годишен мъж нахлува в апартамента на бившата си приятелка, застрелва я, взима едногодишното дете, качва се на такси и отива в безлюдна местност, където изчаква да дойде полицията и застрелва в окото собственото си дете, но себе си… себе си не успява. Нещо самоувереността го напуска баш в най-важния момент. Живее му се, вероятно.

Отдавна следя, от чисто любителски и личен интерес, как се обсъждат подобни случаи в общественото пространство. Сред естествените гневни реакции на повечето нормални хора, недоумяващи и неразбиращи как е възможна такава жестокост и агресия, много често забелязвам мнения, които олицетворяват цяла една култура на отношение към жените в българското общество.

„Получила си го е, но жалко за детето“.

„Мъжът трябва да е на място, а не кифлата да се прави на интересна“

Сега някои от вас ще кажат – това са тролове, не им обръщай внимание. Аз не вярвам на тезата за троловете, нито ме интересуват троловете като такива, с което не отричам съществуването им.

Интересува ме постоянството, с което твърденията, че жените си заслужават да бъдат бити, стреляни, насилвани и убивани, продължават да виреят и да се практикуват „на терен“, сред всякакви социални прослойки, във всякакви семейства, и сред всякакъв тип двойки.

Социалният балон, в който много от нас живеят, понякога ни пречи да разберем каква огромна, непоносимо тежка патология съществува в отношението към жените тук. Не към всички, разбира се, но към много от тях. Повярвайте, дори не можете да си представите колко дълбоко е пуснала корени тази омраза. Но е време някой да започне да говори за нея, и, ето, аз сега ще се опитам да обясня.

Сещате ли се коя е най-честата обида, която жените тук чуват на дневна база? Всекидневно?

Че са курви.

Всяка жена в България – ВСЯКА, е била курва поне един път.

Всяка жена, която не тръгне на светофара на секундата, е курва. Няма как да не е курва, щом се е добрала дотам да има книжка, да има автомобил и, на всичкото отгоре, да е пред вас на светофара, нали?

И аз съм била курва. И никога няма да забравя мъжа, който ме гонеше из квартала в продължение на 15 минути, поставяйки в опасност други хора по улицата, крещеше, че ще ме убие и ще пусне кучето си, което стоеше на предната седалка до него, да ме разкъса.

Причината? Просто не тръгнах ДОСТАТЪЧНО БЪРЗО. И си го заслужих.

Тук много жени са курви, защото искат да работят и да правят нещо различно от това да стоят вкъщи, и „да осигуряват домашен уют“, като че ли са някаква мебел или постелка.

Знаете ли, че имам приятелки, които, откак са омъжени или в сериозна връзка, не са ходили никъде сами, дори за една нощ?

ЗА ЕДНА НОЩ, ЗА БОГА!!!!

Не са пътували в чужбина със свои приятелки, не са ходили по работа сами в друг град. Не са били в командировка. Не че нямат такава възможност. Просто не го правят, защото мъжете им… не им дават. Мъжете им… ще се разстроят. Мъжете им… ще ги заподозрат.

Ще има скандали, разправии, тряскане по масата, заплахи за раздяла и то… накрая по-добре да не повдигаш въобще въпроса за ходене на екскурзия в Италия. Или за уикенд в Пловдив. Или за преспиване у приятелка. Или за командировка.

Защото, какво, наистина, ще прави сама жена в командировка, освен да… нали. Освен да си вее оная работа, нека си го кажем. Та нали всички знаем от хубавите, стари, социалистически, тъпи вицове, че мъжът е този, който ходи по командировки, а жена му го чака вкъщи в две вариации – или с любовник (щото е курва), или с точилка (щото е кучка, която го мачка). Други възможности, според народния фолклор, традициите и живият живот, дето има една приказка, просто няма.

Това обаче не е най-лошото. Най-лошото е, когато с работата и изкарването на пари, у жената започва да се формират… претенции. И изисквания.

Претенции и изисквания към качеството ѝ на живот, претенции и изисквания към отношението на партньора ѝ към нея, претенции и изисквания за уважение, респект, зачитане на нуждите и стремежите ѝ.

Познавам жена – лекар, един от най-търсените специалисти в областта си, която ми сподели, че мъжът до нея не бил съгласен с нейните прибирания от болницата в ранните часове на нощта. Не му харесвало така. Не било женствено, един вид, да се прибира една жена по нощите, вместо да си седи вкъщи и да… прави каквото там се очаква от нея да прави.

Затова той ѝ отправил неустоимо предложение: да МУ дава определена (голяма) сума пари на месец, за да не ѝ прави проблем да работи и да продължава да стои с нея.

Знаете ли как се нарича това?

Нарича се „ще си плащаш, за да ти позволя да работиш“.

Нарича се робия.

Нарича се… не знам как. Дали има виц с такъв сюжет? Мисля че не, ама чакайте да пробваме.

„Прибира се една жена лекар от нощна смяна и вкъщи я чака мъжът ѝ, който ѝ казва, че трябва да си плаща, за да работи“.

Еми… не. Извинявайте, този нещо не се получи много смешно.

Ето затова хуморът ни още е на ниво „отива един мъж в командировка и остава да спи при нея“, жените не могат да карат коли, жените са кучки, жените надуват главите на мъжете, жените са кокошки, жените са курви, „пляснах я по гъза и след три дена още се тресеше“.

И ето затова най-срамното, което може да се чуе по адрес на мъжа в един виц, е… той да е педераст. Или да е мъж под чехъл. ДА НЕ Е ИСТИНСКИ МЪЖ, демек. Да не иска или да не може да нарече жените курви, кокошки и кучки. Да не може да ги постави на място. Да не може да им даде това, което заслужават. Да не може в една командировка да иде.

Но да оставим вицовете. Да се върнем на улицата и вкъщи. Да се върнем там, където жените „си заслужават“ да бъдат насилвани, тормозени и убивани, защото не са достатъчно мили. Защото не се държат достатъчно „женствено“. Защото не искат „да пускат“ всяка вечер. Защото искат да работят. Защото много им знае устата. Защото имат различно мнение. Защото го изразяват. Защото не желаят „да се научат“. Защото искат да живеят.

Нищо от това няма да се промени, докато не порасне поколение жени, които ЗНАЯТ от родителите си, че никой няма право да им говори по този начин. Че никой не може да им забрани да пътуват в командировка. Никой не може да им забрани да ходят на екскурзия с приятели. Че никой не може да им забрани да работят и да правят нещата, които искат. Или да ги принуди да правят нещата, които НЕ искат.

И знаят, че когато някой те изнудва да НЕ поддържаш качеството на живот, което ти искаш, когато те заплашва и те обвинява несправедливо във всякакви хипотетични провинения, то това е насилие.

Нищо от това няма да се промени, докато жените не започнат да гледат на себе си като на самостоятелен актив, способен да съществува и да е ценен независимо от оценката и мнението на човека, когото са избрали за партньор.

Докато не разберат, че са СВОБОДНИ да правят каквото и както намерят за добре.

И нищо от това няма да се промени, докато не израсне поколение мъже, които са възпитани от родителите си, че жените не са курви, защото искат да работят. Че жените не са курви, защото имат бизнес, или са лекари, или просто се връщат късно, защото са изпили по няколко питиета с приятели.

Че жените са равностоен партньор, който заслужава и изисква ПОНЕ същото уважение и респект към тялото и душата, какъвто изискват… приятелите ти в бара, например, които никога не наричаш „курви“, не ги пляскаш по задника и не им обясняваш, че трябва да си знаят мястото и да не говорят много. Не им казваш да внимават как се държат, за да не те ядосат. Не ги питаш „Кой ти гледа децата?“, когато се съберете да изпиете по едно.

И нищо от това няма да се промени, докато не израсне едно поколение от ХОРА, които знаят, че както собственото тяло е неприкосновено, така е и чуждото.

Че никой не си е заслужил смъртта, защото не се е държал както ти си очаквал да се държи.

Че никой на никого не е длъжен. Никой. На никого. Не е длъжен.

И най-вече – че никой друг не е отговорен за действията ти.

Решението да убиеш е твое и само ти си отговорен за него.

Не си под хипноза, не си невменяем. Както избираш да не бъркаш с два пръста в контакта, така може да избереш да не убиваш.

И винаги можеш да избереш да си тръгнеш, вместо да хванеш стика и да ѝ размажеш главата.

ВИНАГИ.

Имайте го предвид, когато утре часовникът удари за поредната жена и през главата ви мине „Еми… курва. Заслужила си го е. Кой знае как му е пилила на главата“.

А сега дайте да се разсеем с някой смешен виц за жени, които не могат да паркират.